Спортът е странно нещо – феномен, които те срива или издига.

Спортистите са мазохисти – причиняват си милион болежки и тревоги в преследването на лидерството. Едни успяват, други – не, трети са 
спъвани от четвърти.

Последните дни ни предложиха от всичко по малко – прегръдки, раздели, декларациии, обвинения, фаворизиране, неглижиране, падения и възходи. Драмата ЦСКА и сагата Левски оставиха на заден план националните ни футболисти и като подготовка, и като хотелско настаняване, и като интерес. 

След като Александър Томов разкри, че Стойчо Младенов е взимал по 32 хиляди лева заплата, обикновеният българин без значение от клубната му принадлежност със сигурност е навел глава обезверен, правейки паралел между банкнотите в собственото си портмоне и банковата сметка на специалиста. 

Не се вторачваме в паничката на треньора, но за българския стандарт това месечно възнаграждение е леко стряскащо и извън стандарта. Сетих се, че преди няколко седмици ЦСКА не тренира защото нямаше пари да си плати за терен. А какво е задължението на треньора, за да получава по 32 хиляди всеки месец – да тренира играчите си. 

Ситуацията е все едно аз да кажа, че няма да отида на спортно събитие или да направя интервю защото нямам 1 левче за транспорт или 1 лев за батерии за доктофона ми. Ако човек обича работата си, дава всичко и прави и невъзможното, за да изпълнява задълженията си и да преследва целите си.

В същото време сини вождове, провъзгласили се шамани и деятели се въртяха и усукваха около акциите в Левски. Целта е ясно, стартегията – неясна, бъдещето – под въпрос.

Събота вечерта обаче целият този червено-син смут между фенове, босове, бизнесмени и футболисти бе спрян на пауза и леко заглушен. Най-накрая нещо положително се случи в родния футбол. Дъждовният Национален стадион „Васил Левски” посрещна малцина за евроквалификацията и ми припомни при жребия как коментирахме, че за този мач хиляди ще се съберат да гледат битката срещу Скуадра адзура. 

Да, ама не! И след смразяващото начало, палачинката се обърна, сгря духа, тялото и сърцето на родния запалянко. Че и ние доживяхме колегите Иво Йовчев и Стефан Стоянов отново да отворят гърло и с радост плюс това на два пъти да извикат „Гооооооол!”. Националите ни накараха отново да се усмихнем, но не от снисхождение или да направим от онези кримите мимики, а попаденията на Ивелин Попов и Илиан Мицански бяха не само красиви, но и някак обнадеждаващи. 
Другото добро, което се случи в събота вечерта бе, че футболистите ни спазиха 
и опазиха традицията – България у дома не пада от Италия.

А снощи пък на пук на всичко на волейболното поле у нас, в Берлин двама българи спориха за златото и то в Шампионската лига. Единият вдигна купата и бе избран за №1 на поста си в най-силния клубен турнир, другият се утеши със среброто. Единият стори това на 32 години, другият на 22. Теодор Салпаров и Николай Пенчев показаха, че все още има български волейбол сред европейския елит без значение от кое поколение са.

Накратко българският спорт последните 48 часа направи нещо хубаво – избегна „След дъжд – качулка” и даде път на положителното – „След дъжд идва слънце”.