Случилото се с ЦСКА през 2009 година, а изобщо случилото се с „червените” през всяка една от последните няколко години, се случва на обикновенните клубове за цялата им история. Дори на тези които са основани през XIX век. ЦСКА категорично си завоюва неофициалния слоган:” Когато си мислиш, че повече няма какво още да се случи – то се случва!” Малко е дълго за девиз на отбора, но става.

За да не затормозяваме читателя с все още отворени рани като лиценз, Томов, дългове и т.н, то наистина се съсредоточаваме към анализа на изминалата година, въпреки, че всички тези понятия неизбежно слагаха своя отпечатък през тези 12 месеца. Бившият началник продължи да се изказва почти толкова често, колкото новите босове. Било то на пресконференция, било на откриването на някоя чешма в малък провинциален гради или на диванчето срещу Сашо Диков, Томов имитирайки Вячеслав Грозни, ръсеше обвинения срещу вся и всьо. Странно защо обаче това основното, което е последния му константен лайтмотив, че Сергей Станишев е главния виновник за лиценза не бе изречено още тогава. В началото на лятото на 2008-а, когато пластмасовите бутилки от минерална вода не стояха по масите на капанчетата в Борисовата градина, а извършваха неестествени движения във въздуха по посока на екс-вицепремиера. Новата власт на „Армията” пък често използваше за алиби точно тежкото наследство, макар то да не е по тежко от самото име „ЦСКА”. От времето на Илия Павлов до момента все още не може да се случи ръководство на „армейците”, което да не е участвало във филма „забавяне на плащане”. Било то спрямо държавата, мениджър, бивши треньори или играчи, служители. Покойният шеф на „Мултигруп” ли, един от най-богатите хора в страната Васил Божков ли, ползващият касата на „Кремиковци” и парите на Митал Томов ли, та до хората от „Титан АС” – на всички тях им се случваше да отворят сутрин вестника или както е по-актуално напоследък – да цъкнат в нета, и да прочетат как еди кой си мрънка за кинти. Втръсналата действителност на „Българска армия” придоби естествени ежедневни очертания и новина от сорта на тази, че нещо е платено навреме и докрай дори започваше да буди известно подозрение. Няма как обаче да не бъде отчетен факта, че Димитър Борисов и Иво Иванов се хванаха на червеното хоро в изключително труден момент, когато за кой ли път оцеляването на цялата символика „ЦСКА” висеше на косъм. Още няколко месеца в лапите на предишното ръководство можеха да се окажат с фатален изход за 31-кратните шампиони на България. Постъпката на „титаните” граничи с тази на неопитен нестинар, който отгоре на всичко има по няколко кокоши тръна в петите си, а след преминаването на жаравата някой седи със солница в ръка и здраво и ръси върху стъпалата. Изобщо смела /по/стъпка. И след едногодишния период на настаняване, би следвало да очакваме и старт на реализация на някои от наистина добрите идеи, които сигурен съм Борисов и Иванов имат за близкото бъдеще на ЦСКА. Те имаха и пропуснатия в крайна сметка уникален шанс, все още като новобранци в занаята да триумфират с титла, което щеше да им гарантира безрезервна подкрепа от страна на феновете. Това обаче не се случи.

А защо не се случи и каква бе спортно-техническата 2009-а година за ЦСКА? Трудна? Или лесна? Отговорът: „Типична!” Началото бе с един мач за купата, в който едно дребно момче – Спас Делев, отряза главата на „армейците” по пътя им към купата на страната. Впоследствие, както стана ясно часове по-късно, падна главата и на легендарния Димитър Пенев. Дойде неговата рода – Любо Пенев. И ЦСКА зави една поредица от победи, за която младия специалист се оказа неподготвен. Точно когато титлата се виждаше, сякаш на отсрещния тротоар, все едно стадо черни котки мина пътя и всичко се срина за няколко дни. Въпреки това, разумните гласове наделяха и нова треньорска рокада не последва. Нещо, което е любима практика на „Армията” от дълго време насам и служи като кислород на хора в клуба или на тези от най-близкото обкръжение. Оправданието за провала бе: заварен сезон за треньора, селекция правена от друг и докарването в България на голям специалист в лицето на кондиционния треньро Хесус Паредес.

Почивката обаче бе твърде кратка и съвсем скоро тези факти вече не бяха в полза на Любо Пенев. Най-напред испанеца си тръгна, за да го смени негов далеч по-неопитен сънародник. Любо си започна сезона отначало и най-вече направи собствен избор от нови футболисти за ЦСКА. При това въпреки разрастващата се икономическа криза из цял свят, респективно и у нас, именно ЦСКА пак найправи най-скъпата селекция. А според мнозина специалисти – и най-качествена. Това, че пак имаше някакви драми около картотекирането на играчи вече внася единствено шеговит елемент на „Армията”. От времената на Митко Трендафилов и Стойко Сакалиев това с картотеките е като „Здрасти” в Борисовата градина. Сега бе ред на Тодор Тимонов и Николай Манчев. Уредиха ги. Малко след официалния старт на „Българска армия” акостира и Мишел Платини. Изобщо, трябваше тук някъде основните съперници на „червените” да започнат да треперят от страх от задаващата се мощ на ЦСКА. И наистина, след крайно негативните като резултати контроли през лятото, почнаха истинските мачове. Бой навсякъде в първенството, макар и неочаквано по-трудно бе отстранен Дери Сити, а с победите над Динамо Москва и Левски, по стара българска традиция, мнозинството отсече: „Да им дават титлата на ЦСКА и да се свършва”. Крояха се далечни планове за следваща есен, за поход в Шампионската лига. Вместо това, огледалната на пролетния полусезон действителност все надмощие и като че ли с иронично съдбовно повторение, някъде към 9-10 кръг дойде сриването. Почнаха да се трупат и загубите в груповата фаза на Лига Европа, което също не бе май планирано да изглежда точно така, както се получи. Отбори като Базел и Фулъм не бяха слагани изобщо в сметки. Те бяха досадна подробност. Липсата на реална преценка вътре и около отбора за кой ли път изигра лоша шега. Дойде унижението от Миньор, а това, че именно перничани се оказаха есенния хит едва ли грее някого на „Армията”. Краят бе толкова познат.

Край? Да, това на този етап изглежда единствената спасителна сламка за Любослав Пенев и ЦСКА. Това, че край все още няма. Отборът е в играта за титлата, макар стопяването на разликата спрямо лидера в „А” група да изглежда непостижима задача. Искрата надежда дойде с елиминирането на носителя на купата Литекс и разчистването на пътя към второто отличие у нас. И все пак мини-постижението от цели 10 европейски мача. Дори баланса да е отрицателен, ЦСКА постига такова количество едва за втори път през настоящия век. И цацата е риба – така ли беше?

Спираме – за ЦСКА може да се пише още десетки страници, а 2009-а бе просто поредната уникална година. От тези, заради които пак ще повторим: „Когато си мислиш, че повече няма какво още да се случи с и в ЦСКА – то се случва!” Ха, наздраве /връзва се, нали?/