Винаги съм се питал какво ли е да си фен на националния отбор на Люксембург. Да отидеш на стадиона с предварителната нагласа, че твоите любимци ще загубят. И така – година след година. Напоследък започвам да разбирам какво е чувството.

Отиваш на стадиона, а там – спокойствие. Най-много 1000-2000 души. Диша се свободно. Напрежението не е сгънало душата ти на три. Там си на чист въздух за два часа, да убиеш времето и евентуално да видиш нещо футболно от съперника. Ако веднъж на десет години твоите вземат да бият, то тогава усещането е като за триумф. Струвало си е чакането.

Уви, някакво подобно чувство започва да обзема и българския фен. Но той не е виновен за апатията. Доскоро имахме големи очаквания към националите и изобщо към нашия футбол. Постепенно се отърсваме от тях, а с това си отива и разочарованието.

Влязох в сайт за фенове и потърсих има ли такива на люксембургския представителен тим. Нямаше нито един регистриран, но отсъстваха и врагове. Явно никой не се вълнува от футбола в страната-джудже.

Понечих да видя какво е положението при българския национален отбор. Притесних се. Може би някой друг път.