Повечето от нас са свидетели на една от най-големите емоции в българския футбол. 17 ноември 1993 година. България победи Франция на „Парк де Пренс“ с 2:1 с невероятния, с незабравимия гол на Емо Костадинов в 90-ата минута.

България излезе по улиците. И продължи да празнува с още по-голяма сила през последвалото американско лято, родило „четвъртите в света“.

Тогава „Господ беше българин!“, каквато беше крилатата фраза на покойния Николай Колев-Мичмана.

Обичаме да си спомняме за тази дата и да почитаме всяка годишнина от 17 ноември 1993-а. Днес пак е 17 ноември, 21 години по-късно. И футболният Господ отдавна не е българин.

Снощи оставаха точно 21 минути до навършването на 21-вата годишнина от знаменития мач. Съдията наду свирката, България и Малта завършиха 1:1. Словесните квалификации за националите вече са „срам“ и „позор“! Всъщност, не от снощи, от много отдавна.

Преди 21 години, сред възторжените възклицания, и половин година по-късно в САЩ, не песимистите, реалистите казваха: „Още 100 години няма да се повтори този успех.“

За съжаление, са били прави. От Париж през Щатите до днес българският футбол е една непрекъсната пързалка надолу. Постоянен регрес, без светлина в тунела.

В първите години след огромния успех не се усещаше толкова забележимо. Но после започнахме да навлизаме в калта, до която газим до уши днес.

Жалкото е, че именно част от тези хора, които ни направиха най-щастливите на Земята тогава - „четвъртите в света“, сега са причина, сега са съпричастни, сега ръководят или тренират елита на българския футбол.

Който почти не се вижда от блатото. Нека да си го кажем право в очите: дори последните ни успехи във футбола - на клубния ни шампион Лудогорец, се дължат основно на чужденците в състава. И част от българите имат дял, но без чужденците нямаше да стане. А те нямат правото да играят в националния отбор на България. Който се е превърнал в едно посмешище. Да дойде Малта в София, да ти вземе хикс и двайсетината фенове на държавата-джудже на „Васил Левски“ да надвикат нашите. Защото българите отсъстваха от този мач, ще отсъстват и занапред.

Българският запалянко не е виновен, не иска да го срамят и затова бяга надалеч от стадиона. На който играе една групичка безлични футболисти. От тях няма как да ти трепне душата, няма как да ти затупти сърцето.

Дотам ни докараха! Да не ни пука за тях!

Сега се очакват промени, поредните козметични. Най-вероятно ще има нов селекционер, най-вероятно той ще повика някои нови играчи. И какво от това? Народът е казал: „Хвани единия, удари другия.“

Какво ни остава? Да живеем със спомените, уви. С незабравимия 17 ноември 1993 година и с горещото американско лято на 1994-а.

Честита годишнина, българи! Честито и на „четвъртите в света“. Заедно с тях извървяхме дълъг път от върха към бездната. От Осанна до Разпни го.